Историята на коктейла започва преди двеста години. Неговата родина е Америка.

 Историята на коктейла стартира преди двеста години. Неговата татковина е Америка. Първият писмен документ, в който думата коктейл е използвана, е нюйоркското издание „ The balance “ от 1806 година, където коктейлът е избран като „ стимулираща напитка, формирана от мощни алкохоли, захар и горчиви настойки. “

 Понятието коктейл се свързва с етимологията на британската дума cock tail – петльова опашка. Според някои  проучвания е фиктивен от американски кръчмар, който събирал, каквото остане по чашите в порцеланов чайник с форма на петел и след това предложил сместа на нови клиенти. Според друга версия откривателят е Джеймс Фенимор Купър в „ Последният мохикан “. През 1779 година, в разгара на Войната за независимостта, вдовицата Бетси Фланаган държала механа в Йорктаун, където постоянно се отбивали офицери от армиите на  Вашингтон и Лафайет. Една вечер младата кръчмарка откраднала няколко петлета от курника на своя комшия англичанин и ги сготвила на офицерите. На финала поднесла и напитки, украсени с пера от опашките на петлите. Всичко приключило с възторжения възклик: „ Vive le cocktail!. “ Според трета версия модата да се пият коктейли е пренесена в Америка от френските бойци на Лафайет, които имали бит да смесват вино с различен алкохол и наричали напитката Coquetel.

 Някои считат за прототип на коктейла британският пунш, пренесен от Индия през XVIII в. От това време е известна следната рецепта. В подобаващ съд се смесват 1200 бутилки ром, 1200 бутилки вино, 400 л гореща вода, 500 кг захар, сокът от 1600 лимона и подправки. Човек в дребна лодка от слонова кост плува от горната страна и разбърква пунша със особено гребло. Празникът на англичаните в Индия приключва, когато поканените 600 посетители изпият всичко.

 Коктейлът се популяризира в САЩ в средата на XIX век. От тогава се записва голямата до днес барманска литература. Първата книга за коктейли е издадена от калифорниеца Джери Томас през 1862 година и се споделя „ Bon vivant’s guide, or how to mix drinks “. Двадесет години по-късно Хари Джонсън издава в Ню Йорк наръчника „ The New and Improved Bartender’s Manual, or How to Mix Drinks in the Present Style “. За най-популярният коктейл по това време – мартини се преписва авторството на сеньор Мартини, барман в нюйоркския хотел „ Никърбокър “ през 1860 година

 Истинският взрив в разпространението на коктейла настава в годините на Първата международна война. Стимул бил сухият режим в Америка, който развил въображението както на контрабандистите, по този начин и на консуматорите. Екзотиката на коктейлите не е единствено в смесването на съставките, само че и в измислянето на ефектни имена. Известни са заглавия като „ Меча лапа “, „ Ударът на плантатора “, „ Дълъг крив нож “, „ Секс на плажа “ и доста други. Другата страст е в откриването на желано съответствие. В автобиографията си Луис Бунюел разказва своето мартини с джин „ Гордънс “, вермут „ колкото безоблачен лъч “, капка ангостура, лед и всичко това в пренощували във фризера чаши. Коктейлите постоянно били кръщавани на популярни персони. По-късно идват по-неутралните заглавия като Sex on the beach или Kamikadze.

 Комбинацията водка с доматен сок била известна преди повече от век, само че едвам през 1921 година някакъв парижки барман добавил сол, черен пипер и уочестър сос. След това в Ню Йорк коктейлът „ Блъди Мери “ бил дооформен с табаско. Твърди се, че е кръстен на актрисата Мери Пикфорд, само че това не пречи мнозина да го свързват с дъщерята на британския крал Хенри VIII.

" Блъди Мери "

 Когато Фернан Петио, барман в Harry's Bar в Париж през 20-те години на предишния век, смесил равни елементи доматен сок и водка, той нямал визия, че тази примес ще стане международно известна. Според него „ едно от момчетата предложи да назовем напитката „ Блъди Мери “, тъй като му подсещаше на клуба Bucket of Blood в Чикаго и на червенокоса сервитьорка на име Мери, която работеше там “. Но познатото ни през днешния ден „ Блъди Мери “ се появява чак когато Фернан се реалокира назад в Ню Йорк през 1934 година Той стартира да сервира коктейла в King Cole Bar в хотела Saint Regis. Мениджърът на хотела не харесал името „ Блъди Мери “ и предложил да го промени на „ Ред снапер “. Разбира се, това не проработило. Един от постоянните клиенти с много неприятен махмурлук предложил коктейлът да се подправи малко. И барманът почнал да опитва. Добавил черен пипер, пикантен червен пипер, сос " Уорчестър ", лимон и няколко капки " Табаско ". За свършек добавил стъбълце от целина в чашата, с което да се разбърква напитката. Така се ражда американска класика. Оттогава има единствено три неща, които можете да пиете на същински американски брънч – шампанско, " Мимоза " или същинско " Блъди Мери ". Ако извършите същия коктейл, само че пропуснете водката, получавате „ Върджин Мери “. Но повярвайте ми – за махмурлука е по-добре с водка. 

Ирландско кафе

 Пристанището Фойн в Ирландия е било основно място за натоварения трафик сред Европа и Съединените щати през 30-те и 40-те години на предишния век. Там са се събирали и разнородни групи хора – от бежанци до членове на кралското семейство. През зимата на 1934 година поради извънредно неприятни метеорологични условия се постанова аероплан, излетял за Ню Йорк, да се върне назад. Главният готвач в ресторанта на летището Джо Шеридан предложил на изтощените и уплашени пасажери кафе напитка, смесена с ирландско уиски. Един американец попитал дали това е бразилско кафе, а Шеридан дал отговор, че „ това е ирландско кафе “. В този миг се появява името на напитката. В Дъблин има бар, в който я вършат с бразилско кафе и уиски Tullamore Dew – единствено с цел да почетат господин Шеридан.

 Веднъж имах удоволствието да отседна в отличния хотел The Shelbourne в Дъблин. Барманът ми сподели, че същинското ирландско кафе би трябвало да наподобява тъкмо като чаша, цялостна с бира " Гинес ". Идеята да се слага канела или кафени зърна върху на разрушената сметана е неправилна. И този барман трябваше да знае това – барът в The Shelbourne беше печелил състезанието „ Най-доброто ирландско кафе в света “ няколко пъти. Трябва да наподобява като " Гинес " – черно, с два пръста пяна на върха – нито повече, нито по-малко.

 Но не ирландците вършат напитката известна. Както нормално това са американците. През 1952 година Джак Коплер, притежател на Buena Vista в Сан Франциско, донася рецептата за ирландско кафе в Съединените щати. И е желана от дамите, като това се популяризира в целия свят. Не знам за какво, само че има нещо в тази примес, което притегля дамите. Майка ми го обича, татко ми го ненавижда. Но в някоя мразовита вечер – за какво пък не. 

Джин с тоник

Любимото ми е, несъмнено, джин с тоник. И произходът на тази напитка е малко чудноват. Измислена е в старите времена, когато на Британската империя към момента можеше да се разчита. Британските офицери, които не били привикнали с жегата в Индия, имали потребност от нещо за пиянство, което да ги разхлади. Мнозина считат, че джинът е британски напитка, само че това не е по този начин. Джинът е еволюционно продължение на холандския „ дженевер “, въпреки английската версия да е тази, която по-късно става известна. Но да се върнем към военните в Ню Делхи. Има едно малко животно, което харесва топлината на Индия, и това е маларийният комар. Затова концепцията за разбъркване на алкохол с тоник би трябвало да се преглежда като лекарска рецепта. Тоникът е ароматизиран с хинин. Освен че има добър усет в композиция с джин, съставката има друга специфичност, която е от голяма важност. Хининът защищава човек от болестта с малария.

 Не мисля, че рискът от приемане на малария в наши дни е толкоз огромен, само че е по-добре да сте в сигурност, в сравнение с да съжалявате. Остава единствено да запомним, че можем да вършим джин с тоник единствено с английски джин, което значи – Gordon's, Beefeater или Bombay's Sapphire. Също по този начин можем да използваме единствено тоник Schweppes или Fever-Tree и в чашата би трябвало да има три кубчета лед. И да не забравяме – резенче лимон.

Инфо: www.kulinari.net